Синтра и Порто

За разходка до Синтра трябва да се тръгне рано. Има вариант за отиване с влак, но след известно объркване,  ние решихме да си вземем юбер. Стигнахме за около 20 минути директно до централния площад на градчето. Иначе влакът тръгва от гара Rossio в центъра на Лисабон на всеки 20 минути, но се пътува около 50. След това има и вървене пеш или пътуване с автобус до центъра, което също отнема време. А времето ви трябва, за да разглеждате – всяка минута от него. Ние си бяхме предвидили един ден, но се оказа, че това е крайно недостатъчно, ако човек иска да разгледа града, поне няколко от замъците и резиденциите и да отиде до Кабо да Рока – най-западната точка на континентална Европа. Самото градче е малко, но като от списание за архитектура – пъстро, добре поддържано, изключително озеленено и с автентична португалска атмосфера – тесните улички, стълбите, парапетите и калдъръмът. Климатът тук е по-прохладен от лисабонския, дори сутринта си беше направо студено. Именно по-хладните температури са превърнали Синтра в любимо място за отдих на португалците. Околностите на градчето са осеяни с красиви частни резиденции на богати граждани и цялостното впечатление е за нещо средно между курорно селище и „Ориндж Каунти“.

 

 

 

  Гъстотата на замъци тук е удивителна, а стръмният път разкрива гледка едва към част от тях. За гладните, като нас, класиката е закуска с традиционни „възглавнички“ – травесейрос в заведението Piriquita – на една от малките улички до площада.

 

 

 Други популярни сладкиши са малките чийзкейкове “кейжадаш” /queijadas/, с вкус на канела. Ако предпочитате солените закуски (като мен), не сте на правилното място. Единственият вариант са малки банички от бутер тесто с „фалшива“ шунка и кашкавал. Половин час по-късно, заредила батериите със захар, групичката ни реши първо да се отправи към замъка „Пена“, който се намира на върха на най-високия хълм, защото обиколката му отнема най-много време. Само замъкът не може да се разгледа за по-малко от час и половина, а паркът около него… за него не би ми стигнал и ден. И изобщо, да наречеш тези градини „парк“ е почти обидно. Може би така съм си представяла винаги райските градини – огромни дървета, гъста, но поддържана растителност, много цветя, аромати, птичи трели, пътечки, водещи до изненадващи места и малки езерца. Разпръснати из целия парк са и различни арт инсталации, конюшни, беседки. Но само подобни градини биха подхождали на замъка „Пена“ – приказен е първата дума, която изниква в съзнанието ми. Пътувайки към него с автобусчето от площада, бавно се потапяш с една атмосфера, която те връща няколко века назад. Започваш да си припомняш всички приказки за спящи красавици, придворни и принцове, минаващи през гори от бодливи розови храсти, за да ги целунат. Първоначално, гористият хълм на 500 м. надморска височина е бил място за уединение,на което се е намирал параклис, посветена на Дева Мария, докато не бил разрушен от мълния, а след това и от унищожителното земетресение от 1755-та година. През 1839-та година Фердинанд Кобургготски издига на мястото дворецът на мечтите си. Стилът е смес между готика, романтизъм и манюелин, наречен от нас, обикновените туристи „стабилно изтрещял“. Сравнявам го единствено със Саграда Фамилия в Барселона, но в цвят. По-точно в комбинация от цветове, каквато би избрала четиригодишно дете.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

  Замъкът може да се обходи както отвън, така и отвътре, за което се плаща допълнително, но си заслужава. Стаите, обитавани от кралски величия, техните придворни и гости, са отлично реставрирани, със запазени автентични посуда, мебели, произведения на изкуството, оставящи впечатлението за един пищен, почти декадентски стил на живот.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

  Точно на отсрещния хълм е крепостта на маврите, издигната през ІХ век (Castelo dos Mauros). Стратегическата му позиция е осигурявала най-добра гледна точка над р. Тежу и защита на Синтра. От всички страни е изключително стръмно, а гледката е прекрасна.

 

 

 

 

 

   В три часа следобяд, когато приключихме с обиколката, бяхме страшно изморени от цялото катерене, от настъпилата жега, а и гладни и решихме да се връщаме към градчето. Храната отново беше много вкусна. И тук се възползвахме от обедните менюта и така опитах съвсем пресни сардини. Оказа се, че сме пропуснали местното червено вино от областта Коларес, известна с лозята, израснали насред пясъка по брега на океана. Другото, за което ме беше яд, е че не ни остана време да отидем до Кабо да Рока и до двореца Кинта да Регалейра, известен с прекрасната си градина и скрита зад водопад пещера, през която се стига го дъното на т.нар. “обърната кула”, разбирайте кладенец, където навремето са се провеждали езотерични ритуали. За следващия път ни останаха още Националният дворец, хижата на графинята на Едла, дворците “Сетеайш” и “Монсерат”, както и крайбрежието с Кашкаиш. Определено пътуването е за два, не за един ден. Така, с леко съжаление се отправихме обратно към Лисабон, а на следващия ден рано сутринта отлетяхме за Порто.
 

  В съзнанието ми Порто винаги ще е свързан с писъка на чайките над железния мост „Луиш I“, с великия залез над водите на река Доуро, с пъстрите сгради от квартал “Рибейра” и уличните музиканти пред едно от заведенията на брега, с тесните криви улички с аромат на телесни течности и графити по стените, с мръсния въздух, с клетките с канарчета по прозорците и красивите катедрали и гара, целите в бяло-сини керамични плочки. Хората са дружелюбни, но почти не говорят английски, храната е по-евтина от нашата, като така и не успяхме да опитаме препоръчаните ни сандвичи с бавно сготвено свинско, поднесени в вино верде – любимо на местните. Не успяхме и да разгледаме избите, където се прави дегустация на различни реколти портвайн. Оставам с надеждата, че ще имам нова възможност да посетя тази незабравима държава, която напълни не само очите с красота, но и душата ми с простор.Останаха само снимките.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 Японски туристи

 

 

 

Leave a Reply

%d bloggers like this: