Пробвам – свиркам си с уста,
но мелодията ми е фалшива.
Все не мога да наподобя,
ех, от предната година
на щурците прашни песента
изпод дивата смокиня.
Разминавам се с реалността.
Газя кална към тролея.
Не ми достига светлина.
Вместо да се смея – блея.
Душата ми от зима прегладня –
копнее за просторите, сангрията.
Но вместо туй съвсем сама
здраво се е хванала за шията.
Дръжките в тролея – скърцат бесила –
(Те ли са щурците зимата?)
главици в зона от мъгла
блазнят със алтернативата.
Пейзажът не предлага красота –
проучвам си в краката тинята.
Сякаш на утайка да чете
викнала ме е туркинята.
И при теб ли е така –
хвана ли те във капана зимата?
Довя я чрез помахване с ръка
и променен без теб е климата.
Да знаеш, че получих в пощата,
в колетче, здраво пакетирана,
бутилка с вино, но пък тя
оказа се от нечупливите.
За разлика от важните неща,
които дадох до поискване –
разля се чак във чашата
която счупих след изпиване.
Вкусът ѝ пази спомена
на двора летен и смокините,
но тежък ми е вече – май сега
нагарчат повечко танините.
