Празниците преди края на годината за мен не са въртележка от задачи, разпилени украси, лампички, оплетени като рибарски мрежи и изкуствен сняг по прозорците. Не са напрежение, тичане за подаръци, бързане, нервно стягане на багаж и списъци. Съвсем не твърдя, че не се случва точно това, напротив – никой не умее да опакова подаръци по-неумело от мен в последните 10 минути преди заминаване – това си е коледна традиция все пак. Но не с това определям последните дни на годината. Докато тялом тичам напред-назад и довършвам работни проекти в промеждутъците, духом преживявам точно обратното – един дълъг момент на осъзнато забавяне на зъбчатите колела и спиране на механизма, който върти мен и семейството ми. Момент на замисляне, на равносметка, на оглеждане на изминалата година от всички страни и прибирането ѝ като старо, но любимо палто, в архива на спомените. И не само. Това е и моментът на осъзнаване на желанията, които имам към себе си и околните, на потапяне на ръката, за да видя накъде води течението, на взимане на решение дали това ще е посоката, която ще следвам или е време да извадя греблата. Чувствам почти физически, че съм на ръба между преживяното – усмирените препятствия, доволно реализираните замисли, празните обещания към себе си и околните и предстоящото – дивото, неопитомено пространство от хаотичен потенциал, който ще представлява новата година. 2017-та беше действително вълнуваща по един неклиширан начин. Бе изпълнена с много новости, скачане в дълбокото и борба с вътрешни несигурности – понякога успешно, друг път – не толкова. Една малко егоистична година, посветена на страстта ми по думите и снимките и на търсене на баланса с работата и личния живот. Една година с бясно темпо, бързи решения, спонтанност, разтягане на физическите предели, разцепване на секундата и живеене по приоритет. Преживях някои разочарования от себе си, а и от други хора, но и открих колко щастлив те кара да се чувстваш свободата да правиш това, което те изразява – да носиш вътрешния си свят на ревера. Изпитах топлотата, която оставя споделеността, доволството от градацията, суетата на признанието, за която се смъмрях нееднократно. Радвам се, че открих нови интересни и шарени хора, към които да гледам не надолу, а очи в очи и дори нагоре – за мен това е най-ценно. Съжалявам, че не казвах по-често „не“, че не поставях семейството на първо място, че бях извор на разочарование за някои хора, чието мнение е от значение за мен.
В дните преди края на годината пристъпвам през теглената черта в пясъка на забавен каданс. Правя обещания пред себе си и благодаря. Пожелавам си да сме здрави, да градим върху доброто и да генерираме качествено съдържание за спомените си. Да се чувстваме щастливи и винаги на глътка вълнение от удовлетворението. Да живеем с нехайно развети коси, да си тананикаме любимите песни и да сме смели ежедневно. Да подобряваме средата, в която живеем, хората, с които се срещаме и себе си. Да бъдем повече от досега, да бъдем по-светли и да носим в сърцата си радост.
Весели празници!
