История за сътворение, магия, шоколад и още нещо…

Знаете ли, винаги се усеща, когато прекрачиш прага не просто на жилище, а на дом. Още камъните във вътрешния двор ме карат да си представям едновремешния майстор, който ги е редил, и що за случки, що за стъпки са заглаждали повърхността им през годините. Три-четири живи мини сфинкса ме наблюдават безразлично, но едновременно някак надменно иззад дърветата. “Пускаме те да преминеш, защото не ни се занимава с теб, а и без друго всичките ни загадки са изгубени в миналото.” – казват погледите им. Проследяват ме с глава.

Въпреки, че кооперацията е в центъра, тя е толкова изолирана от градската суматоха, че сякаш попадаш в друго време, когато по булевардите не са фучали метални машини. Тишината, разбира се, е само до прага на Изабел. Още докато го прекрачвам, две любопитни главици се подават през процепа на вътрешната врата и ме оглеждат. Нищо скучно няма в тях – единият е палав, очите му отразяват искрящата му коса с дяволито пламъче, но така, някак по приятелски. Сякаш едва се сдържа на едно място или всеки момент ще ти каже “Дай пет!”, ще ти смигне и после ще избяга със смях. Сестра му не е много сигурна коя съм и защо съм там и когато им подавам билета за влизане – огромен шоколад, само ъгълчетата на устните ѝ се повдигат леко. Въпреки нейния скептицизъм, ме пускат и вече съм вътре. С третото дете се поздравяваме като възрастни и той гледа бързо да забрави за мен, погълнат от тийнейджърските си сериозни интереси. Уютно е тук, красиво. Непрекъснато откривам детайли, подбирани с любов и усет, докато гледам да не се препъна в Тидик, стрелкащ се по стогодишното дюшеме и между чорапите ми.

 

По форма Тидик наподобява котка и е много лесно човек да се обърка, защото си има лапи, мустаци и гладък косъм, но това би било грешка, защото всъщност Тидик е дете. Не както старите моми наричат всяка от многобройните си котки свое отроче, а по-скоро си представете ситуацията с Пинокио. Само че Тидик изобщо не знае, че не е истинско дете и си живее без да се тормози. Още с появата си на бял свят някъде из Изиния калдъръм, той е дарен с необикновена съдба. Изоставен от майка си, жално писукащ, е чут и спасен с немалко усилия, приет и отгледан сред децата в семейството без дори да е виждал друга котка, освен през прозореца. Следвайки инстинктите си и семейния модел, той расте като взима най-доброто от котешкия и човешкия свят: котешка храна, но човешка тоалетна, котешки игри, но човешки прегръдки и целувки, които изключително щедро раздава. Любопитен, доверчив, социален и обичащ да пътува със семейството, такъв е Тидик, а малката му котешко-човешка душа е хванала здраво сърцето на Изи – известна софийска коткомразка, вече бивша.

 

Всички сме боси, някои са с неизмити зъби и по пижами (уточнявам, че не съм аз), а трети са частично облечени, но рошави. Само Изи се опитва да даде пример, но никой не я слуша, защото има кейк! Отдъхвам си, чувствам се намясто. Мисля си, че вероятно бих се ужасила, ако ме бяха посрещнали три спретнати и изрядно облечени деца, чинно чакащи да хапнат марули с покълнало жито.  Все пак има смути, но то е с какао! Тези хора тук са по мой вкус.

Известно време по-късно се сещам, че съм дошла не на сладки приказки и кейк, а да снимам изкуство. Не мога да не кажа, че за първи път присъствах на творчески процес и се вълнувах изключително много. Винаги съм се надявала някога да успея да надникна в кухнята на ресторант или зад тезгяха в някое шивашко ателие и да воайорствам необезпокоявано и ето че фотоапаратът ми предостави възможност. По принцип не съм интроверт, но скрия ли се зад обектива, обичам да слушам, да гледам и повече да мълча. Спирам да участвам и започвам да наблюдавам как историята се разгръща.

А историята на Изините цветя е история за магия и сътворение. Както знаем, за да се случи всяка магия, е нужна жертва. По стара традиция поне една душа трябва да бъде вложена в диадемата, за да бъдат цветята като живи, а листенцата сякаш да потрепват. Ритуалът на Изи е още по-специален и изисква да се жертва шоколад, много, много шоколад. Той служи и за вдъхновение, и за енергия, докато сладостта му преминава през нас и зарежда диадемата, защото неочаквано за мен, направата на копринените цветя е трудоемка и продължителна дейност. Тъй като и аз присъствам на тайнството, неволно давам и своята дан под формата на лумнал кичур коса, подпален от мистичната свещ. Всичко е в името на изкуството.

 

  

Рецепта за направата на диадема с боНжури:

1 парче колосан бял копринен плат;

палитра с бои;

1 ч.ч. тюркоазена вода за потапяне на четките;

1 уред за скулптуриране на листенца с множество накрайници;

1 голяма ножица, 1 малка ножица;

игла и конци;

3 шепи вдъхновение – колкото по-таланливи са ръцете, мерещи шепите, толкова по-жив е крайният резултат;

1 гола, метална диадема;

1 свещ (голяма), един кичур коса на фотограф за горене (не е задължителна съставка, но допринася за аромата в помещението);

1 шоколад (поне един, може и повече);

детски смях на ухо, за овкусяване и настроение.

Всички продукти мариновайте в обилни количества търпение.

Време за приготвяне: 6:30 часа.

 

 

 

 

Не ми се тръгва. Запленена съм от методичните движения на Изи, от мазките на четката ѝ, от старанието, с което изрязва и зашива всяко поотделно скулптурирано листенце. Децата влизат, излизат, рисуват, творят свои си неща, заредени от Изиното вдъхновение (и от шоколада, разбира се). Тидик се опитва тайно да се промъкне, но безкомпромисно е извеждан всеки път. “Заради клиентите.”- казва Изи с грижа. “Може някой да е алергичен.” Тидик жално се оплаква зад затворената врата, но съвсем скоро се увлича в нови игри. През прозореца свири кос, а слънцето плавно хвърля коси лъчи.  От портрет на прозореца, таткото на Изи наблюдава. Artificem commendat opus. Оставям творбата да похвали твореца. 

 

 

А какво има да разкаже Изабел за бонЖурите, можете да откриете тук.

 

 

 

2 Replies to “История за сътворение, магия, шоколад и още нещо…”

  1. Мъхче, това е едно от най-милите неща, които някой е правил за мен! Безкрайно съм ти благодарна за времето, което имахме в онзи разпилян ден, за отговорността и готовността да разказваш със сърцето си. <3

    1. Невена Генчева says: Reply

      <3 Аз ти благодаря, че повери на мен тази история. За мен бе огромно удоволствие.

Leave a Reply