Думите ми писани са рядко еднопластови. Навътре, навътре, ела. Влезеш ли, ще се разлистят. Движещи се картини на хора с размазани лица – виж ги как танцуват, а ръцете им са нежни. Имаш и кентавър за водач. Внимавай, не оставяй стъпки – ще се случи нежелан генезис. Странно ли? Думите ти са неправилни за тук. По-добре не говори, когато си мен. Не ги чети, осветлението е твърде лично – само свещи и светулки в буркан. Ще си развалиш зрението за света, а това е окончателно. Ш-шт, чакай да напиша запетаята – тя си има точен момент. Сега погледни с очите ми, дишай с дъха ми, усети през кожата на пръстите ми. Вдишване, издишване, разбиране. Задръж. Огледално значение, импресия от музика, късче от взаимен спомен, който си забравил, пътуване с влака назад. Трак-трак, трак-трак. Лични са, лирични са, логични са. За мен. За теб и миг е предозиране. Дефокус и вдишай. Пак си триизмерен. Ще те гледам как минаваш на отсрещния тротоар. Нищо общо, нищо лично. Окончанията са много тъжни.
Чужд фокус
