Копнея онази свобода
като вятър в качулка,
като капки по стъкла,
пътували през въздуха,
накрая плаваща вода.
Свобода, която да отеква
в сърцето – пещера
и да лае четиринога
с ехо от „Ура!-ра!-ра!“.
Която разпознавам
в ръмжене на мотор,
напомнящо любима песен.
Въздухът е с мирис на озон.
Крещяща като албатрос в небето,
плискаща в скалите се вълна,
отмиваща умората в нозете
и наслоената тъга.
Когато пускаш парапета,
ужасно леден във дланта
и вместо него, вместо него
хващаш литнала коса.
Когато с всичко в тебе
изкрещяваш ей ТАКА!
И търкаляш се в полето
без посока
през глава, през глава…
Докато изтръпнеш
без да чувстваш, че си боса
и останеш по душа.
Когато спира да ти пука
колко мътна е плътта.
Всяко мигване- вселена.
Колко дълго е сега?
