И настана време за розето, за странстване
сред дъхавите нощи с цвят на небосклон,
с вкус на свобода насред полето,
на мащерка, на бъз, на кантарион.
Време е за приказки, разказани ни от щурците,
ш-шт, за тишина на борова гора –
тежка като порив, далеч от градски жици –
лека като бриз, като ромон на вода.
За гледане на звездопади, скрити в треволяци,
едва допрели голи рамена –
докосване, изгарящо по нестинарски –
приятелство в баланс – прашинка в лунна светлина.
Време за нощуване в хамаци,
в палатка – клони на гора,
за губене сред храсталаци –
очите ти – светулки сред нощта .
Време е за устни, лепкави с кръвта
на лятото – малинов сок –
за тайни тихичко прошепнати,
за топъл дъжд, статичен ток.
Време е за еуфория в душата,
раздута като малък бог,
за пътешествие с колата –
спасени от мъгла и градски смог.
За музика до срутена мазилка,
за песни в гърлото на празната бутилка.
Отваряш нова – излитам като птица,
Звукът от тапата ѝ празнично ехти
и мислите ми цветни пак разплита.
С ръката през прозореца рисувам си вълни.
Душата ми – превърната в космичен прах,
в стрити миди, вплетени небрежно
в косите ми – развявани без страх.
Лятото надвисва неизбежно.
Време ли е? И още как!
