Пътуваме, изпращат ни крехките макове.
Едни синигери клюкарстват за нас.
Слънчеви зайчета, измамили облаците, разрошват миглите и се скриват в косата ти. Шушукат си.
Затваряш очи.
Пътуваме не като другите, по асфалтите.
Пътуваме по лъчите, по следите от самолетите, по дъгата, направила мост.
Никога не питаш скоро ли ще стигнем…
Пътуваме аз, ти и твоето мече.
Ти си на две, или на двайсет, или на сто.
Учиш животните по формата на облаците.
Учиш ме да те държа за ръка.
Да тичаме отвъд мантинелата, колкото ни държат краката.
Да се крием зад цвете, да изпратим пчела за вода.
Гушкаш мечока, напрашен с полени, бърчиш носле, а после ме дърпаш напред.
Никога не питам скоро ли ще стигнем…
…………
Публикувано в www.parentland.bg
