Къде бяхме и какво правихме през 2019 в снимки – част 1

Отдавна не съм писала нищо текстово в блога – нямах муза, нямах време, нямаше я и онази частица от мен, която изпитва необходимост да се изразява и да споделя – беше удавена в умора и приспана от душевна летаргия. От известно време насам се опитвам и да се въздържам от празнословие и в края на краищата се оказа, че нямам какво толкова важно или необикновено да кажа. Затова – снимки, снимки от телефон, макар и с не толкова добро качесто, снимки и от камера, снимки с малко пояснения.

Бел. авт.: Аз, разбира се, почти не присъствам физически на снимките, но ми се ще да вярвам, че ще ме усетите в усмивките на децата и пламъчето в очите им и че ще можете лесно да си ме представите – дори в по-ласкав вид от реалния. 🙂 И така…

***

Първо, през късната пролет, когато най-после малко се затопли, изпълзяхме от панелено-градската си какавида и се разходихме до Банско и Разлог. Там ни валя такъв мощен порой, какъвто последно бях преживявала като дете. Но когато си сред гъста борова гора, бурята е наелектризираща по един екзалтиращ, дълбоко разтърсващ начин, а гръмотевиците те карат да се чувстваш като във вътрешността на огромен тъпан и ехото им се усеща в кухината при сърцето. Представихте ли си?

***

Отново през пролетта се качихме до Боянския водопад и Боянското езеро на Витоша, където уж щяхме да си правим пикник, но някой събори едната кутия с храната, а друг отказа да яде сандвичите, защото не били съвсем, ама съвсем точно според спецификациите. Няма да посочвам имена. Нахранихме се обаче емоционално и заредихме с красота. Щеше ми се само да можех да си натъпча раницата и джобовете с чистия въдух и да си го отнеса като лична аура. Не би ли било хубаво?

Деница се отърва на косъм от разбита глава след 180 градусово превъртане около съборен дънер, който се опитваше да възкачи победоносно, но малко не й се получиха нещата. Разбира се, майка й в това време снимаше, но секунда овации за бързите рефлекси, с които я хванах на милиметър от земята. Супермама, ама почти. :))

Също, понеже аз главно работя над работата си и никога над себе си, докато се кача до горе си изплюх дробовете няколко пъти, а децата се редуваха да ми правят компания, за да не се влача самотно стотина метра зад семейството.

Пътят обратно отнема точно толкова време, за колкото шестгодишно разказва пълнометражен анимационен филм с най-големи подробности.

***

Скоро след това се разходихме до Панчаревското езеро, което напоследък добива все по-голяма популярност. Тъй като вилата ни е в района, имаме път натам, но за това ще разказвам през лятото ( и нямам търпение!). :))) Ако не сте го посещавали – приятно е привечер, когато софийските “туристи” са се разотишли. Има дълги алеи, подходящи за колела, тротинетки, тичане или пък продължителна разходка в съзерцание и приятен разговор – избирате между асфалтирана алея или черен път, който се вие малко по-нагоре. Можете да си купите царевица, семки и обичайните екстри, както е видно по нахвърляните боклуци, почиствани май само кампанийно. Но пък е красиво. Има възможност за каране на лодка и едно- или двуместен каяк, за риболов за мераклиите. Точно на брега има платен басейн, който обаче ние не сме посещавали, ресторантче на спирката на градския транспорт с доста икономично, но вкусно меню, а по посока самото село Панчарево вече можете да откриете и по-дизайнерски заведения, ако това предпочитате. Ние все не стигаме до далечния край на езерото, така че нямам представа какво има натам. 🙂

Следва втора част…