Събитието, за което най-много се вълнувах през януари, бе Inspiration Photo Conference на клуб „Фото Свят“, което се проведе през току-що отминалия уикенд, заедно с мастъркласа на Рафал Бояр. Същият Рафал Бояр, по когото се запалих през март 2018 на семинара на Яна Пенева, докато бършех сълзи след негово видео. Опознавайки творчеството му, тайничко си бях пожелала някога да имам възможност да надникна в главата му и да разбера какво върти механизма вътре и как точно се движат зъбчатите колела на гениалния му ум. Дори не предполагах, че само няколко месеца по-късно мечатата ми ще се сбъдне. Когато прочетох името му сред лекторите, поне две минути подскачах из стаята като дете, с ръце на сърцето (да, плесвам се по челото и клатя глава, но е вярно).
Признавам, отивайки на конференцията, за мен той бе най-интересният лектор и не очаквах останалите да ме развълнуват толкова. Да, бях разглеждала техни фотографии, творчеството им е получило признание в световен мащаб, но като цяло фокусът ми е насочен към заснемането на емоции и отношенията между хората и именно това ме вълнуваше най-много, когато сядах в залата. И започнахме.
Тук е мястото на очерка на събитието. Бях го написала, после го изтрих. Пак го написах до някъде, изтрих. Не съм познавач на изкуството, не съм начетена достатъчно, нито имам нужния опит, за да говоря адекватно за творбите, които видяхме. Тези красиви, искрени фотографии. Някои от тях – бъркащи в душата, други – отварящи очите, всичките – смислени, със сърце, с послание и мисия. Мога да предам само собственото си усещане, колкото и да е субективно и пречупено през моята си житейска призма и емоционално състояние. А що за състояние е то, когато мозъкът ти е бил отворен и вътре са изсипани концентрирани толкова видове красота?
Потопих се в носталгия със снимки от проектите на Евгения Максимова, отразяващи въпроси, които винаги са я вълнували активно – битът на средностатистическия балканец така, както тя го определя – живеещ извън столицата, със скромни финансови възможности и множество предмети от близкото минало; кичът като елемент от бита ни и частица от тъжния бит на онеправданите. Изумително е как снимките й нашепват, внушават, отключват въображението и то започва да рисува хората, които населяват заснетите от г-жа Максимова кухни – най-интимната и непретенциозна част от дома, както тя ги нарича. Колко говорят притежанията ни за нас, особено когато са наистина оскъдни. Ако липсваха обясненията къде е заснета всяка от снимките, никога нямаше да предположа, че част от тях не са в България. А кадрите – семпли и изистени, говореха и разказваха приказки за хората зад тях и живота им. Г-жа Максимова трудно споделяше пред публиката, но не беше и нужно – нейният език е друг. Комуникацията се случваше на друго ниво – вътре в нас, в главите ни, прескачайки всякакви посредници.
А кой не е чувал за Светлана Бахчеванова? Тази жена е истинска легенда – един от най-известните фоторепортери в България още през годините, в които аз съм се родила и израстнала, впоследствие тя е заминала за Ню Йорк и е създала издателството за документална фотография „FOTOEVIDENCE“, защото вярва, че снимките могат да променят съдби, както на отделния индивид, така и в глобален аспект. Повярвах и аз. Проектите, които издава и популяризира, спомагат за прекратяването на ужасяващи практики, за прокарването на закони, за намаляване на насилието в световен мащаб, за запазване на културата и идентичността на народите. Първият път, когато се просълзих в залата, беше на кадрите, които тя показа. Това е един човек, осъзнал своята мисия. Не лутащ се из живота, а целеустремен, живеещ с работата си, дишащ с нея. Чувството да си около такива хора е смиряващо, вглъбяващо, замислящо. В залата беше станало много тихо.
После си поплакахме на видеата и фотографиите на Рафал и то не за последен път за деня. Забележка към организаторите – напомняйте, моля, да полагаме водоустойчив грим следващия път, раздавайте кърпички, защото целият ред, на който се намирах, подсмърчаше и деликатно бършеше очи.
Рафал говори на езика на любовта и за любовта във всичките й форми – еуфоричната, любовта като свобода, срамежливата, нежната, детската, майчината, братската, любовта на и към сродната ти душа, а понякога и за изгубената любов, тъгата по любовта и новата надежда. За нуждата да продължим да живеем, дори да страдаме. За смъртта и раждането с любов, за емпатията като начин на живот, като начин да бъдем по-добри хора. Рафал е една много светла личност, която те изважда от коловоза ти и те побутва към по-висока пътека, където всичко е по-осъзнато, по-смилено, по-чисто и изцяло искрено. Казва ни, че винаги трябва да даваш от себе си – в снимките, в живота, във всичко. Да даваш емоция, енергия, време, защото всичко това рано или късно се връща към нас. При него няма претенция, няма натрапчива амбиция, показност, фалш и его. Само емпатия, наблюдаване, изслушване. Казва, че привлича хора, които мислят като него, виждат света като него, но не е точно така. Просто той има способността да превръща обикновените хора в хора като себе си. И да оставя следа. Сърцето ми е толкова, толкова просторно след мастъркласа. Благодаря, Рафал.
Г-н Олег Оприско ни върна към материалната страна на фотографията. Парадокс бе, че именно човекът с най-мечатателните кадри – фотографии, приличащи на запечатан момент от някой сън, ни заговори за печелене на пари. За пари обаче сякаш може да се приказва безкрайно – времето не стигна и ми се струва, че ще се наложи да дойде отново.
Въпреки това гмуркане в материалното, аз още не бях излязла от наситеното си с емоции състояние от предишната лекция, когато на сцената се появи Ману Брабо. Този човек е еманацията на думата „пич“! Едно мъжко момче, чаровник, забавен, саркастичен, интелигентен, млад. Военен фотожурналист, присъствал на кажи-речи всеки известен ни военен конфликт в последните 15 години, а и на някои, за които не сме чували („Защото на кого му пука за Африка, нали?“). Носител на „Пулицър“. Човекът, който ни взриви главите. Снимка след снимка, съдба след съдба, живот, смърт и нишката между тях. Една алтернативна вселена, която всъщност е реалност. Едни хора, за които не искаме да мислим, а те съществуват, борят се, живеят, и най-вече умират. Чифт очи на едно живо дете, които се впиват в душата ти със своята празнота. И Ману, който помни всеки, когото е снимал, разказва всяка история не само чрез снимките си, но и с думи, с лични имена, с дати, с наименования на държави, градове, улици. Ману, който е заплашван със съд, лежал в затвора, в болница, губил е приятели и колеги в тези войни. Гледал е смъртта толкова пъти в очите, че вече има нюх за нея. „В Сирия“, каза той, „отидохме няколко човека, но нито един от нас не се върна цял. В Сирия оставихме част от душите си“. И аз загубих част от своята, гледайки фотографиите му. Ману Брабо разора душите ни. „Имате ли въпрости?“ – попита накрая. Само един… как живееш с този товар? Как си забавен и чаровен, как се усмихваш, как съществуваш като нормален човек?
Последните лектори бяха Ладислав Цветков от bTV и Карстен Питър. Моите извинения към тях, защото в онзи момент аз не можех да преживея нищо повече. Опитах се да слушам, да присъствам, но ми се струваше, че сякаш ни дели тъканта на Вселената. Мисля, че в онзи миг осъзнах наистина, че балонът, в който си живуркаме, не само е розов, но е и пластмасов, и пухкав, и кух. Колко н.е.о.с.ъ.з.н.а.т.и. сме, дори да следим новините. Колко сбъркани са някои аспекти на света ни и колко безполезни сме да им повлияем. При това не само на теория. Червеното или синьото хапче, Нео? Още не мога да се отърся от това.
Радвам се, че тези два дни се случиха именно по този начин. Хубаво е, когато годината започва така – със смисъл, с размисъл, със смирение. Благодаря на организаторите и на лекторите. Тук не може да има заключение, а само очакване… на това, което предстои.
