Някой ти показва снимката.
В тълпата гъста, осветена с лъч,
душа сурова гледа от картинката –
вакуум-дупка в пикселова глъч.
Виж – очите ти олово тежко са,
понесли свой космос и свои звезди.
Лицето ти – свредел-емоция.
В онзи миг си истински “ти”.
Гледаш екрана и си потресена.
Неясна тревожност разяжда, кънти.
Къде е фасадата, плътно нанесена?
Холограмата куха къде се затри?
Невъоръжена, с мисли четими
в кадър-капан заловена си.
Така ли наивно изглеждаш,
погледната отстрани?
Обиграно с години огледалото
друг образ показва у вас –
усмивката точно подправена –
твойто социално приемливо „аз“.
Мажеш изнервено с филтъра.
Оригиналът да се свали.
Дигитално спокойна си вече.
Душата ще си мълчи.