Шестнадесет. Толкова са годините, през които не съм ходила на вилата. Всъщност никой не е. Един тийнейджър време. Или, както се оказа, една джунгла време. И нови съседи, няколко опустели къщи, нова, асфалтирана улица, вместо черния път за пешеходци, строежи, няколко джипа и едно голямо оранжево куче, което си е направило пътека през двора ни – нашият шерп-водач с усмихната муцуна и любопитни очи. То е по у дома си тук от мен. Вратата на двора е свалена, някой е изсякъл голяма част от дърветата. Някой друг е брал черешите, ягодите и вишните. И лапада, и нарцисите. А не аз… Тъжно ми е още от март, защото всеки март имам почти непреодолим порив да отида, да нагледам, да зачета паметта на дядо ми, който сам е издигнал къщата – буквално с двете си ръце, а не отивам, залисана в задължения и градска суета. И сега тя се руши.
Вратата е разбита, част от прозорците също. Очевидно е, че е тършувано, а покривът е протекъл на няколко места. Обаждам се на майка ми: „Трябва да направим нещо, ще рухне!“. Наляга ме безпокойство и една неясна гнет – разяжда ме като ръжда, докато не става ясно, че ще се намери възможност, ще има начин и ще се опитаме да бъдем стопани.
Толкова се вълнувам! Там сме и вече има пътека за хора! Ходя и показвам – ето тук беше черешата, по която се катерех чак до върха, за да гледам езерото! А тук имаше половин декар с ягоди! „Ти представяш ли си колко ягоди са половин декар ягоди?“ Как ги ядях директно от растението, омазала муцунка със сок и малко пръст. Събирахме ги в дървени щайги и правехме компоти и сладка с пролет и лято, за зимата. Ето, старата круша още стои, макар че е изсъхнала. На нея дядо беше закачил люлката ми. Колко се дразнех, че крушата скърца, когато се люлея, а сега ми се ще поне люлката да беше там. Розите на баба ги няма вече – задушили са се сред гъстата растителност. Няма я и лозата – съвсем е изсъхнала, макар преди това да е оплела всички околни дървета с дългите си, гъвкави ръце. Борила се е до последно. Лоза от древен български сорт – няма я вече. Белите перденца на една кука от кухненския шкаф на баба се поклащат от течението, но шкафът е празен. Останала е само миризмата на подправките, които баба държеше вътре – като призрак на едно отминало време, отминал живот – само аромат и спомен. Скоро природата съвсем е щяла да погълне всичко, да заличи, да преработи и използва за себе си. Толкова сме кратки пред нея, с нашите градежи и планове, и животи.
Разчистваме сега – сечем тръните, махаме храсти и сухи дървета и непрекъснато никнат изненади – ето, френското грозде е оцеляло! Пак ще ядем на корем! Има и малко коренчета ягоди – нашият си сорт, както и горски – догодина ще има за сладко. Орехът пък даже се е отрупал. Имаме и нов покрив – червенее гордо като перчема на петел. И прозорците са сменени, имаме си вече и ток, и вода. Скоро, скоро… умът ми реди тук пейка, там беседка, декоративни красоти, нови плодни дръвчета и подправки, и тревичка, и домати даже! Тук свободно място за тичане, а под онази сянка – шезлонг. Крушата вече не е безопасна, но точно в средата на двора е пораснал голям, млад дъб. На него ще вържем люлката. Ще имаме и тераса с гледка към езерото и хълмовете, които приличат на тоскански, но за мен са по-хубави. Ще си сложим навес и ще пием аперитиви по залез на тази тераса, а децата ще играят долу в двора. Открихме, че има и котка, която краде банички. Направо вече си е наша…
Тръгваме си, изморени сме. Даже сме капнали от умора, но само физическа. Душата ми е презаредена, умът ми е една голяма анатомична рисунка с лампички, които непрекъснато просветват. Пред погледа ми минават като на лента бъдещи картини – децата ми, които тичат на двора, аз – нещо работя в градината, мъжът ми – доволен, отпочинал, усмихнат. Чудно нещо е трудът сред природата. Мисля си, че отдавна не съм се чувствала толкова жива.
О, а една от розите на баба не просто е оцеляла, а си има и напъпил цвят.
