Заминахме на юг с идването на август. На юг от дъждовете, от облаците, от скуката, от дните, прекарани между четири стени. Прегърнахме асфалтовия простор, хванали белия пунктир като връвчицата на балон, докато не го изпуснахме. Тогава дойде най-приятната част – като един съвкупен въздух под налягане слязохме от колите и тичахме, люляхме се, плувахме, любувахме се на рибарници с шарани, на патета, на гледки – изгреви и залези, ядохме праскови от чужди дървета, возихме се на лодка и бяхме заедно, бяхме всички и беше добре.
През август е рожденият ден на майка ми – една лъвица, повече благородна, отколкото властна. Но именно тя успява да ни събере година след година, да ни превърне от изолирани единици в пищно италианско семейство, класически седнало на дълга маса, опитващо вина, вдигащо наздравици, духащо свещи от шоколадова торта с импровизирана украса! Една група хора различни, които за три дни и две вечери се превръщат в задружна компания – възрастните стават отново млади, младите стават деца, а децата – децата изчезват някъде из тъмното – очите им бляскат като светулки, а водите на язовира носят гласчетата им до рибите в плитчините на отсрещния бряг.
За какво ми е Амалфи, когато има Главатарци?
