Копнеж

Копнея онази свобода

като вятър в качулка,

като капки по стъкла,

пътували през въздуха,

накрая плаваща вода.

Свобода, която да отеква

в сърцето – пещера

и да лае четиринога

с ехо от „Ура!-ра!-ра!“.

Която разпознавам

в ръмжене на мотор,

напомнящо любима песен.

Въздухът е с мирис на озон.

Крещяща като албатрос в небето,

плискаща в скалите се вълна,

отмиваща умората в нозете

и наслоената тъга.

Когато пускаш парапета,

ужасно леден във дланта

и вместо него, вместо него

хващаш литнала коса.

Когато с всичко в тебе

изкрещяваш ей ТАКА!

И търкаляш се в полето

без посока

през глава, през глава…

Докато изтръпнеш

без да чувстваш, че си боса

и останеш по душа.

Когато спира да ти пука

колко мътна е плътта.

Всяко мигване- вселена.

Колко дълго е сега?

Leave a Reply

%d bloggers like this: