Горска

Запращам дъха си в мъглата ти,
въздишам с вятъра в клоните сухи.
Омразата вплитам в мрака ти,
пръстта ти торя с ридания глухи.
Сълзите си първо с пороя ти сливам,
после с ръмежа, накрая с росата.
Гнева си в гърмежа ти мощен изливам.
Яростна бродя без път из тревата.

Торнадо разчитам ти да оформиш,
завихряйки моите бесове
и злото бушуващо в мен да изкормиш
с коренища от твоите лесове.

В окото му всичко ще хвърля,
от крясъци ще съм пресипнала,
и на пожара ще се опърля,
разпален в душата ми, кипнала.

И накрая, когато утихна безсилна,
с катарзис ти мен ще изкъпеш.
Тишината ти кротка ще ме помилва
и наново ще ме скалъпиш.
Ще бъда твоят невинен зародиш.
В мене растежа ще влееш.
Сред сивите хора ще ме проводиш
и отново ще ме засееш.

Leave a Reply

%d bloggers like this: