Лисабон в думи и снимки

 

 

 

  

  Не мога да опиша колко се вълнувах за пътуването ни до Португалия. С месеци планирах и разглеждах снимки, четох информация, пътеписи. Португалия за мен бе една мечта, която не мислех, че някога ще сбъдна, но ето, че се случи. Екскурзията дойде точно след тежък двумесечен период на усилена работа и много работни ангажименти и беше като глътка свеж въздух, полъх на бриз и слънчев лъч едновременно. Пътувахме само двамата с мъжа ми така, както обичаме – с по една раничка на гърба и фотоапарат. В Лисабон ни чакаха двама наши приятели, пристигнали ден преди нас, с които си делихме един апартамент за времето, в което бяхме там. Благодарение на тях се почувствахме наистина комфортно и усетихме облагите на приятната компания, пътуването с юбер и разходките като про-туристи с джи пи ес навсякъде из улиците на града, което наистина пести много, много време от лутане.

  Първо искам да кажа, че Лисабон е град, уж непретенциозен, но така неусетно ти влиза под кожата, че с колкото и време да разполагаш, все не ти стига. Та кой би искал да си тръгне? Слънчево и топло време, широка река, хълмове, зеленина, сравнително чист въздух, невероятни гледки и толкова, толкова детайли навсякъде! Иска ти се едновременно да седнеш да се припичаш на слънце като ленива котка, бавно абсорбирайки шумовете, ритъма, атмосферата на града, и вманиачено да обхождаш всички малки, стръмни улички, оглеждайки с широко отворени очи хора, архитектура, природа. А храната… Честно казано, отидох без каквито и да било очаквания, а се оказа, че ядох най-вкусния в живота си рибен пастет, съвсем прясна треска, най-хрупкавия пресен хляб, опитах най-страхотното гаспачо и пих най-ароматния студен чай. За хората установихме, че са любезни и комуникативни. Повечето говорят английски, испански, някои и френски, което изчерпва моите ресурси, но лесно успявахме да се разберем. Целият град е пълен, пълен с туристи. Съдейки по пътеписите, които бях изчела, този интерес към страната и особено столицата, е сравнително нов – едва от няколко години.

  Пристигнахме вечерта, след изтощителен ден, прекаран в полети и по летища. От летището се придвижихме с метрото като сменихме две линии. Метрото им има три цвята линии, покрива целия град и някои спирки са много интересно направени и различни, но други са страшно запуснати и тъмни. Оказа се, че в последния момент са ни сменили мястото на квартирата и трябва да ходим 20 минути пеша, но се минаваше през такъв чудесен парк с цъфтящи и ухаещи през нощта цветя, че бях готова да простя на хазяина. Или поне така си мислех, докато ранобуден португалец не реши да отваря ролетната щора на магазина си (точно до прозореца ни) в шест часа на следващата сутрин. Португалците са с два часа назад от нас, а и предвид късното ни лягане предната вечер, бях се разписала само с 3 часа сън. Имах чувството, че отваря пустата щора поне два пъти. Минимум. Стара,… ръждясала,… скърцаща… С това активира верижна звукова реакция, разлайвайки някакво куче (също под прозореца ни). Но не си представяйте някакъв си обикновен лай. Кучето виртуозно варираше през октавите между вой на старо, продрано псе и квиченето на малко, нещастно кутре – еднакво дразнещи. Да, под прозореца ни. За капак, няколко самолета минаха направо над блока ни. Най-шумните самолети, които съм чувала. Кучето лая до 9 часа. Никой не направи нищо по въпроса. Ние също, освен че се научихме да казваме на португалски фразата: „Това куче лае ужасно шумно“ с възмутен тон.

    Предната вечер, след като си оставихме багажа и се освежихме, се разходихме пеша до един от централните квартали – Байро Алто, в търсене на заведение за вечеря и фадо. Направи ми впечатление колко пусти са улиците – почти нямаше жив човек, а говорим за центъра в събота вечер. Сградите са много стари, в стил „арт нуво“, максимум от по 4-5 етажа, облицовани с плочки и цялата атмосфера е малко запустяла. От олющените тесни балкончета навсякъде виси разноцветно пране, уличките са тесни и стръмни. Тротоарите навсякъде из старата част на Лисабон са от калдъръм, но по-дребен от нашенския и настойчиво убиват стъпалата дори през обувките. Освен това са адски хлъзгави – толкова са се изтъркали. Хубавото им е, че навсякъде те изненадват красиви мозайки, изписващи имената на кварталите, на заведенията, покрай които минавате или просто пресъздаващи красиви цветя. Оказа се, че е толкова тихо, защото всички са вътре в заведенията на вечеря или питиета. Но като казвам заведения, не си представяйте нашенските просторни лъскавини… Тук са малки схлупени кухнички, отворени към трапезно помещение с размерите на софийски хол, в което са наслагани няколко  масички с по две-три столчета. От никое няма да чуете да бумти музика – тук хората се събират, за да си говорят и да се чуват. Ресторантчетата изглеждаха толкова соц със старите си метални дограми, но всички бяха пълни, а отвън чакаха дори хора на опашка. Заради късния час, едва намерихме къде да седнем. Заведението приличаше на нещо средно между училищен стол и селска бакалия – от онези с по един-два артикула на рафт. В менюто имаше предимно риба. Тук, заради близостта до океана, има много пресни сардини, треска и тон. Със сядането винаги поднасят “тапас”, който в Португалия представлява разядка от сушен на фурна хляб и мек такъв, кошничка с малки рибни пастетчета или пък купичка с пресен пастет(м-м-м!), масло, маслини. Имайте предвид, че тапасът се плаща. Ако не го искате, го оставете на края на масата и ще го отнесат. Но определено беше много вкусен. Бутилка хубаво бяло вино ни струваше едва 4 евро! Отказахме се от фадото, заради умора, и до квартирата си викнахме юбер – препоръчвам за групи от по 3-4 човека – излиза изгодно, бързо е, а и шофьорът ви разказва интересни истории за местата, през които минавате. Между другото, в Лисабон колите са като в България – по-стари модели, но поне ги чистят редовно. Така и не видях задръстване, движението е много добре организирано, макар че и там пешеходците не спазват светофарите, а шофьорите са твърде смели. Често можеш да чуеш да подвикват много силно на пешеходците. Самият въздух в града е по-чист, отколкото в София, може би заради многото зеленина. Прословутите им трамваи, които минават навсякъде из хълмчетата на града, са много атрактивни, но пращят от туристи и не ми се видяха много приятен начин за разходка. Има хопон-хопоф автобуси, както и малки моторизирани рикши, наречени „тук-тук“, които са удачен вариант за моментите, когато вече сте много изморени от огромната денивелация и споменатия калдъръм.

 

 

 

 

 

 

 

  Като казах денивелация, Лисабон е изграден върху 7 хълма на брега на река Тежу. Тези хълмове не са шега работа. Ако на картата ви се струва, че едно разстояние ще го изминете за 5-6 минутки, може да се окаже, че ви делят 200 стръмни стъпала. Добре, че обичаме да вървим пеша. През 1755 г. по-голямата част от Лисабон е унищожена от земетресение, последвано от пожар и три вълни цунами. Над 85% от сградите са унищожени, а една трета от жителите му загиват. Възстановяването на града става много бързо, благодарение на дарените средства от търговците в града, на които в последствие е посветен огромен площад.

  На следващата сутрин, както вече споменах, след грубото събуждане, се отправихме към квартал Белем, за да хапнем от популярните традиционни pastel de nata – кошнички от хрупкави кори уж многолистно тесто, но според мен бяха от нещо като кори за баница, с пълнеж от гъст и сладък яйчен крем. Тези сладки имат интересна история – навремето монасите от манастира dos Jerónimos събирали големи количества яйца, чиито белтъци се използвали за колосване на дрехи, както и във винопроизводството. Така оставали много жълтъци, от които жените започнали да приготвят въпросните сладкиши. Поръсват се с канела и пудра захар. За моя вкус бяха прекалено сладки и се нахраних до обяд с две от тях. Най-известното заведение, което ги предлага, е Pastéis de Belém (всъщност се казва Antiga Confeiteira de Belém), но можете да ги опитате и на много други места. Самото заведение е много атрактивно и типично португалско с декорацията си от плочки азулежу и различни изложени вътре музейни експонати. Доста е голямо и ако го обходите, ще видите как правят самите сладкиши.

 

 

  Наблизо е манастирът Mosteiro dos Jerónimos, пред който от съвсем рано сутринта се виеше такава невъобразима опашка, че бързо се отказахме да влизаме вътре. Самата сграда е много бяла и много импозантна, изградена в късноготическия стил мануелин през 16-ти век. Именно там е прекарал последната си вечер на брега Вашку да Гама, преди да отплава към Индия.

 

  Точно отсреща, минавайки през красив парк с огромен фонтан, открихме Паметника на откривателите под формата на огромна каравела с известни португалски мореплаватели, картографи, хора на изкуството, учени, мисионери и други известни португалци, свързани с Великите географски открития. Висок е 52 м. и може да се качите на върха му, откъдето се разкрива незабравима гледка към река Тежу с моста „25-ти април“, построен по подобие на прословутия Голдън Гейт в Сан Франциско – една от най-големите гордости на лисабонци. В другата посока се вижда целият град, манастирът, а в основите на паметникът е т.нар. “Роза на ветровете” – голяма карта на света, каквато представлява павираният площад. Тя е подарък от Южноафриканското правителство през 1960 г. Изобразени са всички кътчета, които са били открити  през 15 и 16 век от португалските мореплаватели, както и някогашните португалски колонии, които се простирали от Южна Африка до Далечния изток. Всичко това изживяхме под звуците на музика на живо, благодарение на изпълнителя в основата на паметника. Просто приказно.

 

 

 

 

  Ако се разходите по крайбрежната алея, по която местните жители масово ловят риба, тичат, карат колело, дори в най-големите жеги, ще стигнете до кулата Белем, построена през 16-ти век, за да пази от пирати. От нея навремето са тръгвали португалските мореплаватели. Понеже е една от най-посещаваните забележителности, отново не успяхме да влезем. Не знам, за мен не си заслужава да  загубиш 2 часа, в които можеш да разгледаш толкова много други неща.

  С тази мисъл наум се натоварихме на един юбер и се придвижихме до центъра. Това, разбира се, може да направите и с метро или друг градски транспорт. От пристанището в центъра тръгват корабчета до отсрещната страна на река Тежу, където се намира статуята на Исус (Cristo Rei), подобна на тази в Бразилия. Казват, че от върха ѝ се разкрива невероятна гледка, но пътуването (отиване и връщане) отнема около 2 часа.

 

 

 

 

 

  А това е военният музей.

  Въпреки, че не влизахме в манастира и кулата, вече бяхме безкрайно гладни, слънцето напичаше безмилостно (задължително шапка и слънцезащитен крем, които аз винаги забравям) и се заехме да си намерим заведение. Имайте предвид, че заведенията в тази част на града са сравнително скъпи. Следете за изгодните обедни менюта от по 12-15 евро и не се притеснявайте, качеството на храната е невероятно.

 

 Отпочинали, се заехме да изследваме кварталите Байша и Шиадо, започващи от Търговския площад на самия бряг на реката, който ни смая с огромната, ама наистина огромната си открита част – май последното равно място, което видяхме. На площада се намира прочутото заведение “Мартиню да Аркада”, най-старото кафене в Лисабон (основано през 1778 г.). Минавайки под пищната триумфална арка, се разходихме по главната пешеходна улица на града – руа „Аугуста“, и пресечките ѝ и незнайно как стигнахме до асансьора Санта Жуща. Построен е от ученик на Густав Айфел и също като Айфеловата кула е изцяло от стомана. Ако не ви се чака, като на нас, на опашката, може да заобиколите археологическия музей и да се изкачите до върха на асансьора, за да се насладите на невероятното мирадуро (гледка) от върха. Това, разбира се, е възможно с любезното съдействие на жестоката денивелация, но си заслужава.

 

 

 

 

  Главната улица извежда до най-прочутия в града площад – „Росиу“, където лисабонци си уреждат срещи с приятели и където се пресичат всички линии на градския транспорт. Частта с площада и прилежащите му авенюта прилича ужасно много на центъра на Мадрид с обособените си залесени алеи за разходки между платната за автомобили, и е с изключително приятна атмосфера. Ние улучихме арт базар с множество сгъваеми сергии и улични търговци.

  Разхождайки се свободно из квартал Шиадо, където се намират много търговски центрове, разположени в грандиозни и добре поддържани стари сгради, попаднахме на джелатерия „Сантини“ – най-старата в Португалия и със световна слава. Работи от 1949-та година, когато семейство Сантини са снабдявали с джелато членовете на кралското семейство и не само. Е, на тази опашка вече чакахме! Чакахме 40 минути и не съжалихме. Препоръчвам плодовите и ядковите вкусове. Всичко се приготвя на място с пресни местни продукти. На излизане внимавайте да не забършете със сладолед някой от нетърпеливите чакащи, които подскачат на място и заничат да видят дали редът им наближава.

 

   Магазин за рибни консерви.

 

 

 

 

 

 

 

 

 Тук на един от балконите в дясно се вижда младеж,четящ книга на терасата в абсолютен непукизъм.

 

 

 

 

 

 

 

  Слънцето вече започваше да залязва, когато се спуснахме към квартал Алфама – сърцето на стария Лисабон. Тук има много исторически забележителности, артистични кафенета, улични музиканти, стенописи и ресторанти с фадо музика. Тук опитах и известната лисабонска джинджа – вишнев ликьор, чийто изпарения първо те блъсват в носа, но вкусът е мек и много сладък. Сервира се в миниатюрни чашки и има защо. В квартала са катедралата „Се“, известният трамвай №28, най-прекрасните гледки и замъкът de Sao Jorge, кацнал на върха на най-високия от всички хълмове. Историята му помни маврите, вестготите и римляните. Обграден е от прекрасна градина, в която свободно се разхождат пауни, котки и разбира се, туристи. С фотоапарати. Защото залезът, гледан от стените му, е едно от най-красивите неща, които съм виждала. Можеш да му се насладиш, пиейки вино от малка количка на колела. На върха цари такова спокойствие, сякаш не си в град и не си в 21-ви век.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

   Лисабон, разбира се, има и нова част – с небостъргачи и океанариум, но за съжаление, не ни остана време да ги разгледаме, защото вечерта бяхме на концерт на много любима група, а на следващия ден рано-рано се отправихме към Синтра. Но за това – в продължението…

Leave a Reply

%d bloggers like this: