Въпреки че вече не съм от най-младите (кой, аз ли?), сравнително малко от приятелите ми имат деца. Може би затова често ми се случва да ме молят да им разкажа какво е да имаш деца, как се чувствам като човек, който е станал майка и какво се е променило след раждането в живота ми и в отношенията с половинката.
Наскоро дори директно ми зададоха въпроса: „Заслужава ли си?“. Самата аз никога не съм се замисляла толкова преди да се случат нещата. Често на въпроса „Как се решихте?“ отговарям с „Ами, не знам.“ Истината е, че поне при нас нещата просто следваха класическия ход: запознанство-влюбване-живеене заедно-годеж-сватба-решение за деца. Толкова естествено и с лекота взехме решението да имаме дете, че изобщо не съм подлагала на съмнение дали трябва или не трябва това да се случва.
От същите тези любопитни приятелки знам, че очакват да ги сполети някакво „чувство“, някаква „нужда“ да станеш родител. Аз лично не съм изпитала такова нещо, не знам нормално ли е да се чака състояние, в което може би не те свърта на едно място, чувстваш се странно, лишен от 17 кг., и толкова ненавиждаш пръстите на краката си, че не искаш да ги виждаш за няколко месеца, било то и посредством огромен параван-корем.
В исторически план жените никога не са били принуждавани да чакат това „чувство“. Обикновено са забременявали, защото така е било редно, защото всички са го очаквали от тях, защото е трябвало да се осигури повече работна ръка или пък наследник за семейното богатство. Да не споменаваме липсата на средства за предпазване.
В днешните хипстърски времена, обаче, жената разполага с избор. А един избор винаги прави нещата по-трудни, поставя ги на кантар и предполага, че както хубави, ще има и лоши страни.
Да, де, но колко точно лоши са „лошите“ страни? Много майки идеализират родителското преживяване, сякаш са част от някаква секта. Негативите се премълчават, както се мълчи и за страданията по време на бременността и раждането. На тяхно място се повтаря мантрата „Майка не се става лесно“, придружена от гордо вдигната многострадалческа глава, която няма, няма, няма пък да се признае за победена от едното родителство. За щастие или не, задавайки въпроса си на мен, приятелките ми получават един не толкова лек отговор.
На първо място, недейте да имате деца, ако не обичате половинката си или ако толкова го обичате, че искате да го „вържете“ с дете. Повярвайте ми, едно дете няма да скрепи отношенията ви и няма да подобри връзката ви. Обичайно се наблюдава точно обратният ефект и последствията вече няма да бъдат само за вас. Имайте дете само ако се обичате истински и смятате, че сте готови на о-г-р-о-м-н-и компромиси един за друг. Огромни!
Недейте да имате деца просто защото роднините ви притискат или защото дядо ви и баба ви вече са възрастни и болни и искате да видят правнуците си. Имайте дете заради себе си и заради любовта, която в излишък генерирате с половинката си, нямате място във фризера за нея и искате да я дарите, без да знаете какви плодове ще съберете след години.
Недейте да имате деца, ако сте скапали живота си и искате да го изживеете наново чрез детето си, взимайки вместо него всички правилни решения. Имайте дете, ако сте готови да се промените, да промените целия си свят, майка си, свекърва си, учителките в бъдещата детска градина и дори законите в държавата, само и само да го оставите то самó да избира начина си на живот.
Недейте да имате деца, ако сте егоисти, инати, държите на съня си, на личното си пространство, на козметиката си и агресивно посрещате всяко посегателство върху тях. Ще ви съсипят. Имайте деца, ако сте готови да станете гъвкави, търпеливи и по-добри. И ако си падате по чистенето.
Недейте да имате деца само заради помощите от държавата. Объркали сте държавата.
Недейте да имате деца, ако просто искате да видите какво е или не искате да „изпуснете влака“. Направете го с мисъл за детето, не за себе си. Направете го, ако сте готови в близките много години да не мислите изобщо за себе си.
Ако имате възможност да вземете решението, направете го отговорно.
Не чакайте „чувството“.
То идва после.
По много.
И да, според мен си заслужава.
