Аз ще съм онази майка, която прави сладолед. И домашна лимонада. Онази, която готви здравословно за семейството си. Аз ще съм онази, която спортува редовно, която гони децата си в парка с блестяща усмивка и протегнати ръце. Онази, красивата, с подредената коса и чистата рокля. Онази, на която другите майки завиждат и се възхищават едновременно. Ще мия чиниите с престилка и ръкавици, като в американска реклама, а мъжът ми ще ме целува и ще ги прибира в шкафа.
Аз ще имам красиви и послушни деца, не като на другите.
Аз няма да крещя, няма да наказвам. Децата ми ще ме обичат, а приятелите им ще искат да си играят у нас.
Аз ще чета приказки, ще играя на щури игри. Ще бъда най-добрата приятелка на децата си.
Ще сядаме да се храним всички заедно, като истинско семейство. Ще си говорим, ще споделяме.
Ще пътуваме често до интересни места. Ще се снимаме много, ще се смеем до припадък.
Аз ще съм онази майка – щастливата и перфектната.
Обаче сладоледът нещо не ми се получи.
Лимонадата си я изпих сама, а здравословната елда замина към кофата.
Спортувам почистване на къщата, а след децата тичам с крясъци: „Не, не, не!“ и размахани в ужас ръце.
Косата ми е вързана на кок, а върху тениската ми има петно от нещо неизвестно.
Престилката ми седи забравена в някое чекмедже, а мъжът ми не подрежда чинии. Само ги цапа.
Е, децата ми са красиви, разбира се, понякога са и послушни. Точно като на другите.
Четенето на една и съща книжка в продължение на месеци ме изнервя, а вечер никой не иска да седне на масата за вечеря.
И крещя, и наказвам, и съм доста лоша понякога.
Когато пътуваме, едното дете повръща в колата и атмосферата е леко напрегната. Бързаме, караме се, всичко е в хаос! Пристигаме сърдити и изнервени, никой не се смее.
Нещо май не приличам на онази майка – щастливата и перфектната.
Но все пак се снимаме.
И все пак тръгваме на път.
Слушаме музика в колата и си пеем.
Не спирам да правя домашна лимонада и да я сервирам на всички. Вчера едното дете дори я изпи.
Обличам си красивите рокли, когато отиваме в парка. Понякога се разминавам без петна.
Може да им се карам, но искрено ме обичат и си личи.
Мъжът ми харесва рошавата ми коса и голото рамо на домашната тениска.
Децата се смеят до припадък, когато тичам след тях с крясъци и размахани от ужас ръце.
Понякога къщата ми заблестява от чистота, а аз се строполявам и дълго лежа на студените кухненски плочки, мазохистично доволна.
Научих се да оценявам хубавото вино – вечер, в тишината.
Все още чета книги – докато слушам музика със слушалки.
Утре отново ще опитам да направя сладолед.
Защото в щастието е тънкостта. Трябва да го поканиш, да го приласкаеш, да си готов да го сграбчиш за шлифера.
Щастието наготово е само в детството. В детството на моите деца. Това ме прави онази майка – не най-перфектната, а най-щастливата.
