Само една жена може да побере този оксиморон от емоции – ярост до безсилие и любов до пръсване. Това е една тиха лудост, която насища дните ми и ме променя. Изважда наяве всичките ми черни ризи, изпира ги и ги просва като прането на леля Мария. Скръц-скръц от чистота и вече съм друга – търпелива, грижовна, нежна, измисляща безкрайни игри, приспиваща, гушкаща, обясняваща… такава, от каквато имат нужда. И пак съм аз, но с едно ниво по-нагоре в играта.
Те са две и са на две. Едната е висока и атлетична, другата е фина като порцеланова кукла. Едната е къдрава, другата – с права коса. Едната обича да се гушка, другата се бърше, когато я целуна. Едната пее и танцува, а другата реди пъзели и завинтва винтчета с истинска отвертка. Често не ми вярват, че са близначки. „О, ама облечени са различно!“, „Ама те не си приличат!“, „Ама и двете ли са Ваши?“
Да, и двете са мои и са различни личности, нищо че са само на две. Примирете се.
Те са две на две и ме ревнуват. Борят се за всяка минута заедно с мен със зъби и нокти. Понякога буквално. Искат да съм само тяхна… поотделно. Напредват бързо, защото се съревновават. Понякога се радвам, гордея се. Но често ми е тъжно, защото съм една за двете и това ги лишава – от индивидуална любов, внимание, изслушване, прегръщане, време, от толкова неща… И е трудно, трудно е да балансираш между двете, да държиш везните равни.
Те са две на две и ме обичат. От първото си трепване сутрин, до последната притворена мигличка вечер. Дори да не успея, да сгреша, да не съм достойна, тяхната двегодишна любов е безусловна и тайно ми нашепва: „Всичко ще бъде наред“.
