Януарско

 

Тихо се сипе кал на парцали. Една баба смело пори кафявата киша, а палтото ѝ (бивше бежово) вече е сиво омбре. Колите разплискват мътните локвени води като състезателни катамарани и с ведра парабола заливат с пръски обичайните заподозрени, седнали на по чашка пелин в кварталното капанче. Една сойка ми се хили от голите клони на ореха, обаче малко проформа. Мисля си, че трябваше да е гарван. Но гарваните ги няма в София още от години. И свестните ботуши ги няма, съдейки по джвакането от неправилната страна на подметките ми. Нищо, утре го дават да е за кънки. Прибирам се, сипвам си доза щастие в широката винена чаша, изстисквам си чорапите и ги мятам на парното да си вдигат пара на спокойствие. Разклащам си чашата, поглеждам към Витоша и на фона на сивия хоризонт забелязвам малко късче небе. Не е синьо, но цветът по краищата намеква, че някъде отгоре, над подгизналата гъба, която ни е затапила, слънцето си го има. Както съм боса на плочките, усещам, че се усмихвам. Взимам си чашата и бутилката и отивам да слушам музика, а по плочките остават мокри стъпки.

Leave a Reply

%d bloggers like this: