Мила мамо,…

Мила моя мамо, сладка и добричка… Една от първите песнички, които слушах да ми пееш с нежния си глас, надвесена над мен в сумрака. Косата ти e затъкната зад едното ухо и се разстила меко над другото рамо. Все още си си същата – ухаеща на крем “Нивея” и на уютното вкъщи. Макар и онова вкъщи от детството ми вече да го няма. Знаеш ли, може и да ми липсва до болка понякога, но се радвам, че остана капсуловано в ума ми както си беше тогава, че не се промени с намесата на външни хора и с промяната на обстоятелствата. Наскоро четох в една книга на Мураками, че всичко незаписано постепенно се размива с остаряването, докато не изчезне от ума ни завинаги. Напоследък нямам време да записвам. За нищо нямам време. Не изпипвам нещата, припряна съм, дори груба, ако не следваш темпото ми. Съжалявам. Не искам да съм такава. Поднасям ти извинения като букет мисловни цветя, малко разпокъсани от дългото криене в пазвата. Но не обещавам, че ще се променя, засега не мога. Иначе животът ще ме тегли след себе си, а трябва да му хвана юздите. В момента е 01 часа, токът спря, а ежедневието ми е в спящата си пауза и ми е важно да запиша, защото на сутринта ще бъда на своите деца. А сега…сега съм си твоето дете.

   Мила моя мамо, исках да те питам, знаеш ли дали с остаряването порастваме? Или само ставаме по-опитни и по-обрани? Рядко се срещаме и на последните снимки виждам, че годините най-после са започнали да оставят своите следи. Както по твоите, така и по моите собствени черти. Но когато разговаряме по телефона, чувам онзи глас от детството, пеещият, същият. Колко добре гласът е запазил контурите на твоя образ – като в кехлибар. През всичките години, в които се познаваме, след всички бури на живота, сред красивите и сред мрачните пейзажи, ти стоиш като брезичка. Моята брезичка. Надявам се никога да няма достатъчно силен вятър, а ако има, аз да съм до теб, за да те заслоня. Да си останеш непроменена – внимателна, търпелива, чиста и достойна. Добра.
   Мила моя мамо, исках да ти кажа, че цял живот исках да съм различна от теб. Лутах се дълго, докато не открих себе си. Сега, когато съм намерила своята хармония, седя в кухнята и разсъждавам над факта, че съм подредила всички шкафове и чекмеджета точно, както ти си ги подредила в своята къща. Когато съм с децата си, се обръщам към тях с галените имена, с които ти ме наричаше (а може би баба ми с тях е викала теб). Разни общи познати ме срещат по улицата и ми казват, че за момент са помислили, че си ти. И на мен ми става приятно, едно топло чувство се разстила в мен и съм доволна. Гордея се. Ако остарявам нежно и красиво като теб, ще съм спокойна, че никога няма да порасна.
   Мила моя мамо, исках да ти благодаря. За това, че си ме искала, за това, че си ме обичала през всичките ми периоди, за това, че ме понасяш и в обидите, и в изблиците ми на обич, в нервите ми, в назидателността ми и в опитите ми да те променям. За това, че си ми дала отправна точка, за това, че си ми вградила в същността как да бъда майка и как да бъда добър човек. Без теб нямаше да мога.
   Мила моя мамо, искам да те прегърна. Да вдъхна аромата ти на “Нивея” и да допра буза до топлите ти от едновремешните ролки къдрици. Искам пак да ми залепиш мокра и студена кесийка на раната, да ми дадеш захар на бучка и да ми кажеш, че нарисуваното на гащите ми куче ще ме пази от кошмарите. Вече не ти се сърдя, че ми каза, че от костилките ще ми порасне череша в корема. Сега, толкова години по-късно, искам само да те прегърна и да ти пожелая честит рожден ден! Бъди здрава! Обичам те!

Leave a Reply

%d bloggers like this: