Две

Винаги съм знаела, че ще бъда майка на момичета. В рода ми има някаква мистична, почти магическа нишка, която свързва всички жени като с червено конче (от онези вълнените, против уроки). Причината е, че по някакво стечение на обстоятелствата, всички сме родени на четвърто число, макар и в различни месеци. Освен това, в рода ни няма раждани момчета, налага се да си ги внасяме, един вид :). Без да се прехласвам по това вероятно съвпадение, у мен имаше една сигурност, че ще редя дантелки на простора, придружена от неясен страх (“Ами ако е момче? Не знам как се гледат момчета!”). Докато бременеех, дори не можех да се спра на никакво мъжко име – все ми се струваха някак неподходящи, не пасваха. “Първото е момиче” – каза лекарката. “Второто – също момиче.” Аз само кимнах и всичко си дойде на мястото, запечатано с гордо-щастливата усмивка на таткото.
Точно преди две години, около 19 часа, с въпросния късметлия си седяхме вкъщи и се смеехме как все пак няма да се родят на четвърти тези наши дъщери, когато изведнъж…пук! и юруш към болницата. Качихме се в таксито – таткото беше твърде развълнуван, за да шофира, а в таксито – нашият редовен “семеен” таксиджия. Все той ни се пада за важните возения, напомням си да го почерпя. При толкова бързане в болницата бяха на забавен каданс. Всичко се случваше толкова бавно за забързаното ми сърце, минутите се теглеха като смола. Струваше ми се, че тази смола ще се втвърди около нас и ще се превърнем в кехлибар, заедно с цялата чакалня на болницата. Тъкмо вече бяха готови за мен и големия ми тумбак, когато пристигна спешна родилка с голямо разкритие. Какво нахалство – да те прередят за операционната! По-кофти е, отколкото да те избутат на опашката в хипермаркета. До последно с надежда броях минутите преди полунощ, а анестезиологът идваше на няколко пъти да ме увери, че ей-сега ще ме приемат. Обаче нъц! Съдбата си каза думата и веднага след 24 часа ни казаха, че вече съм на ред. “Е, хайде!” – казах си аз – “Важната крачка за моето човечество!”. Онази вечер на носилката легна едно изплашено детенце, което никак не беше сигурно в какво се е забъркало. Около 15 минути по-късно се роди Елена – детето-слънце. “Мяу, мяу” – каза тя и си отдъхнах, че всичко е наред. Още десет минути и извадиха и Деница – малката звездичка, която никак не искаше да излиза от уютното си местенце. “Няяяя, няяяя!” – каза тя. До ден днешен съм убедена, че едва наскоро ни прости за това издевателство. Мина сякаш цяла вечност преди да ми ги покажат. Елена ме гледаше съвсем спокойна с един извечен поглед – тъмен като кладенец и дълбок, дълбок цели векове. А Деница беше в отрицание – плътно стиснати очи на мъничкото й бяло личице. Готова съм да споря с всеки, който твърди, че човек не се ражда с характера си. Пет дни по-късно върху собствените си ноги болничния праг прекрачи една новородена майка с всичките си хормони, притеснения, самовнушена увереност и сърце, пълно с бъдещето на тези две човечета. Днес, две години след този ден, онова уплашено детенце е все още вътре, упорито намачквано от всички майчински тревоги и задължения и щастливо подскачащо при всяко: “Мамо, оби!”. Вярно, малко е поизбледняло и напрашено, скрило се е зад една енергична, рошава и бързаща жена, но си е там.
Казват, че с раждането на всяко дете се ражда и по една майка. Лъжат. Майка се става бавно, малко по малко. Майка се става докато кърмиш или храниш децата нощем, спейки с едното око, с изтръпнала ръка и болки в гърба. Майка се става, докато сменяш миризливи пелени и докато гладиш миниатюрните бебешки дрешки (от всички страни). Майка се става, докато страдаш, когато детето ти е болно и искаш да вземеш в себе си всичките му болежки. Докато прегръщаш плача му и искаш да го прибереш обратно в себе си, за да спре да го боли или да го успокоиш. Докато люлееш на ръце, дори след като вече са толкова изтръпнали, че не знаеш дали изобщо са там. Докато изпукваш гръбначни прешлени след прохождането и докато плачеш скришом в банята. Докато те прегръщат, докато те галят, гукат ти и те гледат с обожаващ поглед. Или докато се дерат с пълно гърло и крещят: “Къш, къш, нисам!”.
Тези две години, в които ставах майка, са най-пълните, най-смислените в моя живот. Толкова съм променена, че ако се срещнат детето Аз и майката Аз, ще се гледат стъписани и после ще се подминат. За тези две години – благодаря! В мечтите ми са не две, а двеста!

Leave a Reply

%d bloggers like this: