Първо мъхкаво море

Ето, че настъпи заветната дата, така дългоочаквана от мен и М. Багажът е стегнат – един сак за мен, един за М., един голяяяям за децата, торба с играчки, два травъл кита, две не чак толкова сгъваеми матрачета, гърне, памперси, кърпички, бурканчета с храна (за всеки случай), миксер, уред за варене на пара, уред за подгряване на шишета и бурканчета и още хиляди, хиляди дреболии, взети просто за всеки случай, чанта с храна за в колата, чанта с документи, ранички за бебета и, о! да не забравим близнашката количка или пък хладилната чанта с тортата за първия рожден ден на мъхчетата!  След повече от час решаване на пъзела по събиране на цялата сюрия в колата, успяваме да се натъпчем, малко като кетчуп върху препълнен бургер.

Настроението е, разбира се, нервно – децата пищят, не искат да седят в кошчетата за кола, таткото е вбесен, че закъсняваме и че съм помъкнала целия този багаж (всички татковци – шофьори вярват, че багажът винаги може да бъде редуциран поне наполовина), а аз – заела асаната “сгънат шезлонг”, предвкусвам “приятното” четири-пет или шест часово пътуване, което ни предстои. Мислено си повтарям като мантра, че всичко ще бъде наред и потегляме. Ура, отиваме на море!

Слава богу, по пътя успявам да държа таткото буден, а децата – заспали. Движим се с чудесна скорост по магистралата, слушаме лятно-морска музика, никой не плаче и не иска нищо от мен – започва да ми мирише на почивка! Е, на излизане от София има задръстване, а по магистралата чакаме около час в задръстване заради лека катастрофа, но нищо не може да наруши позитивната ми нагласа.
В този момент колата ни решава спонтанно да се разпадне. Някъде преди Стара Загора изведнъж подозрително замирисва на изгоряло и в следващия момент нещо голямо и черно изхвърчава със страшна сила от колата и извън магистралата.  Еми, спираме. Поне ще нахраня децата в спряло положение. Избягалата част е пластмасова кора и калник на колата + един от страничните мигачи. Продължаваме с повишено внимание под съпровода на разревани бебета и засипани с трохи от бисквити и сухари. Пристигаме благополучно, макар и по тъмно. Ура, вече сме на море!
Ето и моите очаквания за предстоящата почивка: шестнайсет дена хубаво, слънчево време, вълнуващо посрещане на рожден ден с вкусна, измислена и поръчана от мен торта, пристигнала цяла и невредима от София; безгрижен и забавен плаж всяка сутрин от 09 до 11:30 – децата се радват на пясъка, морето, плацикат се в басейнчето и си играят с мидички и водорасли; нахранване на децата с полезна и здравословна храна, поръчана от бургаска детска кухня, доставена при съседите ни в кооперацята и чакаща ни топла-топла да се приберем от плажа; къпане на децата, поставени седнали на гърне в банята; нахранване на родителите с прясна морска храна от близкия ресторант; дълбок следобеден сън или време за родителите насаме (децата спят изтощени от новите впечатления); безгрижна следобедна разходка с децата, ранна вечеря с хубаво вино, морски дарове или огромни порции салата; щастлив целонощен сън. За целта разполагахме с два комплекта бабодядовци, предварително спазарени и дошли с нагласата, че отиват на работа, а не на почивка.
Ето и как се получиха нещата в действителност:
Ден  1първи рожден ден на мъхчетата: Последователно събуждане на майката в 00:30; 01:10; 03:40, 04 и 05 часа. В 06 майката се събужда, защото е твърде тихо и отива да провери дали децата дишат. Спомня си, че преди само година току-що са се излюпили тези две прекрасни телца, които кротко и дълбоко спят като най-невинни ангелчета в креватчетата си. Вълнува се и не успява да заспи до 07. Става, прави закуската и приготвя багажа. Чака останалите да се събудят, но те се успиват и всички дружно закъсняват за плажа. Пристигат около 10. Майката незабавно изважда фотоапарата, преди още да се е съблякла по бански и да е извадила кърпите – важно е да се заснемат най-най, ама най-първите впечатления на децата от пясъка и вълничките. Да припомня, че очакванията са големи – щастливо ухилени бебета, пляскащи с крачета по водичката. Мъхче Е. стратира с усмивка, засилва се към водата и се цопва вътре! Ура, ура, ура – пее сърцето на майката. Вече по-смело таткото топва мъхче Д. във водата и наблюдава как усничките се извиват надолу, точно преди силен рев да разцепи плажния зной. Всички туристи на плажа надигат глави. Другите бебета на плажа кротко продължават да ръфат царевица, снакс или солети, само едно размахва назидателно лопатката си. “Ей, новаците – я по-тихо там!” – се чете в погледа му. Засрамено прибираме Д. на хавлията й, но тя не иска да стои там – уплашена е и иска да се сгуши. До края на деня Д. не иска дори да припари до водата, за което ни уведомява с ужасени писъци. За разочарование на родителите, дядовците се изтягат на пясъка и кротко започват да си бъбрят, а бабите се суетят около децата. Никое бебе не пожелава да спи сутрешен сън, съответно стават изключително кисели. В допълнение се оказа, че поръчката за храна от кухнята не е била успешна и не разполагаме с муниции. Прибягваме до купешките бурканчета, но децата вече са се вкиснали до степен на джибре, плюват, карат ни се и ни замерят с храната. С триста зора изяждат по половин банан за успокоение на майката. Настава време за къпане, но се оказва, че: първо – никой не иска да седи на гърнето (рев), второ – водата от душа има странна траектория и мокри тоалетната, мивката, хавлиите и три от стените, но не и къпещите се обекти; трето – на бойлер сме и топлата вода свършва преди края на къпането. Е, нищо, ще се каляваме. На излизане от банята установявам, че от хладната вода децата са се разсънили и изобщо не успяваме да ги приспим. В крайна сметка заспиват към 15 часа за около час, в който ние с таткото се чудим дали да обядваме (как да стане това), дали да се къпем, да си почиваме или да чистим пясъците и да подреждаме стаята за гостите за рождения ден. М. бие отбой и си ляга на принципа – гладен се спи най-добре, а аз се захващам с чистене и украса. Естествено, гостите пристигат преди всичко да е наредено. Децата току-що са се събудили и едва съм успяла да ги натикам в празничните одежди. Набързо се спретвам и аз, нареждаме дружно масата (все пак сме роднини – ще ми простят).
Оказва се, че съм забравила свещите за тортата. Както и кибрит.
Хапваме торта, пийваме безалкохолно (вместо предвидената от мен прясна плодова напитка), децата получават много, много подаръци. Вътрешно изпадам в ужас къде ще ги сместя на връщане, но външно се усмихвам, кимам с глава и благодаря.
Вечерта отиваме на ресторант. Естествено, по време на вечерята мъхчетата решават, че не им се стои в количката и бабите  отиват да ги разхождат. Тръгваме си безславно още в 19:30, за да нахраним и приспим децата. За щастие те вече са много уморени. Ние – също. Трупясваме се в 22 часа и така отбелязваме края на този първи празник, който в мечтите ми беше вълнуващ и изпълнен с различни емоции – малко радост, малко тъга, дори две-три сълзи.
 Ден 2, 3 и 4 преминават по сходен начин.
След ден 4 нещата започват да се нормализират, макар че дядовците си бият камшика и ни оставят на самотек. Бабите вече са отработили рутината, с детската кухня сме се разбрали, на плажа успяваме да се излегнем на кърпите и дори да се изкъпем в морето. Започвам да си припомням, че не съм само близнашка майка, че има и живот извън гледането на бебета и той никак не е лош! Сутрин пращаме децата на разходка с бабите, като се наспят идват на плажа, къпем ги в басейнчето, съхнат и си прибираме. Всеки яде, всеки спи, а привечер с М. се разходаме бездетни като млади гаджета или пием коктейли и вечеряме в ресторати. Ура, все пак съм на почивка!
Имаме вълнуващи моменти – децата стават все по-самостоятелни – настояват да се хранят сами с лъжичката, ходят без помощ, а Д. дори тича. Толкова са щастливи от свободата си! Бабите са ги научили къде са вълничките, къде е кучето/коетото/пилето, а Д. сочи с пръст като минава самолет. За първи път бебетата са спретнати не само в първите 10 минути след като ги облека, никой не се е цапардосал, спънал или пребил, не си дърпат косите и ушите и не се карат за бибероните и играчките. Хубаво е да имаш помощници! В края на почивката ясно осъзнавам, че са порасли – и на лице, и на ръст, и на ум. Мисля си, че съм щастлива и доволна.
Шестнадесет дни на морето са напълно достатъчни – тръгваме си без жал в сърцата и дори нямам търпение да се приберем, нищо че от понеделник съм сама с мъхобесниците. Стягаме багажите, редим пъзела, някак успяваме да натоварим и една баба в колата с нас. По пътя на връщане колата отново се опитва да се разпадне – температурата на двигателя заплашително сочи 108 градуса, на таблото светят разни червени лампички, а с М. си гризем ноктите шЪ ли да стигнем, или не шЪ. На една бензиностанция молим чичкото от Пътна помощ за професионален поглед, а той констатира, че “колата явно е женска” и ни отпраща по живо-по здраво. На влизане в София, температурата на колата мистериозно се нормализира. Може пък да й е било мъчно за вкъщи. А вкъщи – всичко е уютно и подредено…е, поне в първите 10 минути.

Leave a Reply